(Blogmas #6) Библиотеката и Тери Пратчет

Днес цял ден се чудя за какво да пиша. В действителност имам списък с идеи, който си седи в дневеника, но всички ми се видяха глупави (дори не ги погледнах, но това е друга тема на разговор), а пък не ми се правеше ревю. Обаче вдъхновението ме блъсна като вещица на проскубана метла. Ако още не сте се досетили от заглавието и последното изречение ще говоря (пиша) за моя любимец Тери Пратчет.
Не знам как стои въпросът при другите му читатели, но когато се потопя в книгите се чувствам... у дома. Не знам как по друг начин да го опиша. Ако с книгите/поредиците на други писатели приключенствам из различни светове, то когато бъда погълната от Пратчет (буквално си представям как негова книга ме изяжда...) се чувствам в безопастност (в крайна сметка колко опасни могат да бъдат шантави луди феи, бездушни същества и елфи, които искат да те убият?!).
Та... отивам днес в библиотеката с идеята да върна три книги и да взема една резервирана. Излезнах с три на Пратчет (все още не проумявам защо книгите му са в детско-юношеския отдел?!). При това нито една от тях не е от „Светът на Диска“. О, между другото обновили са колекцията му, вече има повече книги на трите рафтчета отделени за него!
„Дракони в порутения замък“, „Килимените хора“ и „Добри поличби“. На това богатство (пазено, може би от дрконите) ще се радвам в свободното си време.
Три места наричам мой втори дом – Плевен (всяко лято прекарвам там при баба и леля), библиотеката – да побаднеш в лабиринт (който познавам кат дланата си) от книги е безкрайно приятно и успокояващо и книгите на Тери Пратчет – мобже би единственият човек с чувство на хумор (не знам дали ви се е случвало да плачете от смях или да се блъската в стени, дървета и подобни, докато четете, но що се отнася до неговите книги – за мен това си е ежедневие). Училището ли?! Ами то си е едновременно убежище и затвор.

 Но библиотеката (между другото става въпрос за столичната библиотека на Славейков) е невероятна. Влизаш и първото, което виждаш, са стени претъпкани с книги, рафтове огъващи се под тежеста на хилядите страници, без нито едно свободно местенце (може и да преувеличавам малко, но това е образът, който съм изградила в съзнанието си за думата "библиотека", а най-страхотната книжна библиотека е тази във "В черно като полунощ" на Тери). Помня, че първо научих къде се намират книгите на Шекспир, Агата Кристи и Джоан Харис, след това – древноизточните поети, а накрая бях опознала всяко кътче от библиотеката. Но гледам да не се разхождам из книгите, защото отивам с намерението да си взема една, а се прибирам с пет. Бих ви побъбрила още, но първо – изчерпах се (ако някой от приятелите ми ме чуе, ще изсумти подигравтелно и ще се изсмее) и второ – ами Пратчет чака, а аз не съм точно търпелива. До утре! (Ако ми хрумне какво да напиша).

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

„Сянката на вятъра“ (Изток-Запад) от Карлос Руис Сафон

Изображение
Оказва се доста по-лесно да прочетеш книга, отколкото да напишеш ревю за нея. А що се отнася до „Сянката на вятъра“ на Сафон, трябва да ви кажа, че задачата ми никак не е лесна. Трудно ми е да поставя книгата в точно определен жанр, но може би това е криминаен роман, макар че за мен (и всеки, който я е чел, предполагам) тя е много повече. За авторa: Карлос Руис Сафон е роден през септември 1964 в Барселона, И спания. От малък мечтае да бъде писател. Следва журналистика, но още през първата година му правят предложение за работа в областта на рекламата. Издига се до творчески директор на голяма агенция. От 1993 г. до 2006 г. живее в Лос Анжелис, където работи като сценарист, след което се връща в Барселона. През 1992 г. решава да се откаже от рекламата и да се посвети на литературата. Литературната му кариера започва през 1993 г. с публикацията на серията юношески романи „Мъглата” – „ Принцът на мъглата “, „ Среднощният дворец “, „Септемврийска мъгла“(по-късно обединени в
Прочетете още

„Господари и господарки“ (Вузев) от сър Тери Пратчет

Изображение
За автора: За пръв път ми е трудно да напиша нещо за някой автор. Не защото няма какво да кажа, а защото, каквото и да споделя, няма да е досатъчно... Роден е в селото Форти Грийн през 1948г. и почива през 2015г. Учи във висше техническо училище. Когато е бил на 13, публикуват първия му разказ в списанието на учебното заведение, а две години по-късно в професионално издание. След това напуска училище и се заема с журналистика. Неговият първи роман „Килимените хора“ е публикуван през 1971 година. Първата книга от поредицата „Светът на Диска“ излиза през 1983 година... Казах накратко какво пишеше в уикипедия, но имам чувството, че не съм споменала нищо. Затова ще ви кажа аз какво мисля. Познавам доста хора, за които книгите му са детински. За тях може и така да е, но аз винаги съм успявала да намеря някакъв по-дълбок смисъл в тях (доста често той е на края). Не знам дали защото наистина има такъв, или защото аз искам да е така, но е факт, че го виждам. Не обвинявам никого, че не може д
Прочетете още

Приказката, която най-много ми напомня за зимата (Blogmas #2)

Изображение
 Помня, че първата книжка, която прочетох като малка, беше един сборник с приказки на братя Грим. След това го четох отново и отново, а преди да се науча да чета мама ми казваше да си избера приказка, пак от него, и ми я четеше на глас. Книжката вече на нищо не прилича от толкова четене, но все още си ми е любима.  Помня, винаги молех да ми четат за „Желязната печка“, слабо се сещам за какво се разказваше, но може би братя Грим са ми любимите детски автори наред с Астрид Линдгрен, Джани Родари, братя Мормареви и Роалд Дал.  Ако още не сте се досетили, приказката, която най-много ми напомня за зимата и за Коледа е на братя Грим. А името ѝ е... „Баба Хола“. Всъщност за пръв път чух за тази женица в „Магарешки истории“, ако някой още помни това немско предаване, ако не се лъжа го даваха по GTV. Та така се запознах с добрата баба Хола.  В приказката най-много ми напомня за зимата това, че, когато златното момиче изтърсвало тъй силно дюшека, над света се сипел сняг.
Прочетете още