"Хари Потър и философският камък" (Егмонт) от Дж. К. Роулинг (Blogmas #4)

За книгата: „Хари Потър и философският камък“ е първата книга от поредицата за Хари Потър от Дж. К. Роулинг. Първата книга е пусната на книжния пазар на 30 юли 1997 г. и в последствие поредицата придобива огромна популярност по целия свят, събира значителни приходи и получава високи критически оценки. Осемте книги биват издадени в тираж над 450 милиона копия към юли 2011 г. и биват преведени на 67 езика, което превръща Джоан Роулинг в един от най-широко превежданите автори в историята на литературата.

Ревю: Предполагам няма човек, който да не е чувал за Момчето-което-оцеля, въпреки че сме обикновени мъгъли. И все пак... Хари Потър е съвсем обикновено момче, което живее при леля си, съпруга ѝ и детето им. Хари е отраснал при семейство Дърсли, след като родителите му са загинали в злополука, за която чернокосто момче нищо не помни. Семейството на сестрата на майка му не го харесва и се опитва да отрече, каквато и да е роднинска връзка с него. А да, соменах ли, че живее в мазето? Освен това се е превърнал в боксовата круша на братовчед си. Но един ден в дома на семейство Дърсли започват да пристигат писма, на чиито восъчни печати е изобразена буквата „Х“, обградена от змя, лъв, язовец и орел. Писмо от училище за магия и вълшебство. А във влака, тръгнал от перон 9 ¾, Хари се запознава с луничавия Рон и гордата, взискателна Хърмаяни, с която момчетата не се спогаждат добре. От „Хари Потър...“ човек може със сигурност да разбере, че най-силните приятелства се градят на убийството на един планински трол и че никога не знаеш кой професор ще се окаже добър, лош или пък ще работи за „Ти-знаеш-кой“.

Моето мнение: Страшно обичам поредицата, макар че я прочетох късно (в момента я пре-прочитам). Филмите не харесвам особено, но книгите обожавам. Смяла съм се с глас на тах, плакала съм и съм говорила не особено любозно по отношениет на обратите в последните две книги (откровено казано докато ги четях в главата ми се нижеше безкрайна тирада). Ако можех щях да уча в Хогуортс, дори бих се съгласила по цял да имам часове при Снейп... професор Снейп, исках да кажа. Ще ми се да ида на Диагон-али, да си купя котка. Пръчка, котел, учебници, мантия и какво ли още не, но уви... родила съм се мъгъл, колкото и да не ми харесва. Пък и вече не съм на 11, така че просто се надявам някой ден магьосниците да отворят света си за обикновените хора.

Цитати:

– Да не би да е... малко луд? - попита той неуверено Пърси.

– Луд? - каза Пърси безгрижно. - Той е гений! Най-добрият магьосник в света! Обаче е малко луд, да. Картофи, Хари?

— На мен не ми трябва мантия, за да стана невидим — каза Дъмбълдор нежно. — А сега, сещаш ли се какво показва на всички ни Огледалото Еиналеж?

Хари поклати глава.

— Ще ти обясня. Най-щастливият човек на света би могъл да използва Огледалото Еиналеж като нормално огледало, тоест, той би погледнал в него и би се видял точно такъв, какъвто е. Това помага ли ти?

Хари се замисли. После каза бавно:

— То ни показва това, което искаме… каквото и да искаме…

— И да, и не — отговори Дъмбълдор кротко. — То ни показва ни повече, ни по-малко от най-дълбокото, най-горещото желание на сърцата ни. Ти, който никога не си познавал семейството си, го виждаш, застанало около теб. Роналд Уизли, който винаги е бил засенчван от своите братя, се вижда, застанал сам, като най-добър от всички тях. Обаче това огледало не ни дава нито познание, нито истина. Хора са залинявали пред него, опиянени от това, което са виждали, и са полудявали, защото не знаели дали каквото то показва е истина, и дали изобщо е възможно… Утре Огледалото ще бъде преместено на друго място, Хари, и аз те моля да не тръгнеш пак да го търсиш. Ако някога случайно попаднеш на него, тогава вече ще си подготвен. Не е добре да се захласваме по мечтите си и да забравим да живеем, запомни това. А сега, защо не си сложиш пак тази възхитителна мантия и не отидеш да си легнеш?

Хари стана.

— Сър… професор Дъмбълдор? Може ли да ви попитам нещо?

— Очевидно… ти току-що вече го направи — усмихна се Дъмбълдор. — Обаче може да ми зададеш още един въпрос.

— Какво виждате вие, когато погледнете в Огледалото?

— Аз ли? Виждам се да държа чифт дебели вълнени чорапи.

Хари го погледна втрещено.

— Човек никога не може да има достатъчно чорапи — каза Дъмбълдор. — Дойде и отмина още една Коледа и аз не получих нито един чифт. Хората упорстват да ми подаряват книги.

Едва когато се върна в леглото си, на Хари му хрумна, че Дъмбълдор може и да не е бил съвсем откровен. Но докато избутваше Скабърс от възглавницата си, той си каза, че всъщност въпросът му е бил прекалено личен.

— Недей да играеш! — отсече Хърмаяни веднага.

— Кажи, че си болен — рече Рон.

— Престори се, че си счупил крака си — предложи Хърмаяни.

— Наистина си счупи крака — каза Рон.

— Подаръци от твоите приятели и почитатели — каза Дъмбълдор сияещ. — Това, което се случи в подземията между теб и професор Куиръл, е абсолютна тайна, та естествено цялото училище знае. Предполагам, че твоите приятели, господата Фред и Джордж Уизли, са отговорни за опита да ти изпратят седалка за тоалетна чиния. Без съмнение са мислили, че това ще те развесели. Мадам Помфри обаче сметна, че не е особено хигиенично, и я конфискува.

— На човек, толкова млад като теб, сигурно му се струва невероятно, но за Николас и Пърнел то всъщност ще е като да си легнат да спят след един много, много уморителен ден. В края на краищата за добре организирания ум смъртта е просто следващото голямо приключение. Знаеш ли, камъкът всъщност не беше нещо чак толкова чудесно. Пари и живот, колкото си поискаш! Двете неща, които повечето човешки същества биха избрали пред всичко… Работата е там, че хората са склонни да избират именно онези неща, които са най-лоши за тях.

— Наричай го Волдемор, Хари. Използвай винаги истинските имена на нещата. Страхът от едно име увеличава страха от самото нещо.

— Истината… — въздъхна Дъмбълдор. — Тя е нещо красиво и страшно и затова трябва да се отнасяме към нея с голямо внимание. Все пак аз ще отговоря на твоите въпроси, освен ако имам много важна причина да не го сторя, в който случай те моля да ми простиш. Но аз няма да те излъжа, естествено.

— Майка ти умря, за да те спаси. Ако има нещо, което Волдемор не може да разбере, това е любовта. Той не е осъзнал, че една любов, толкова силна като обичта на майка ти към теб, оставя своя отпечатък. Не белег, не видим знак… Това, че си бил обичан толкова горещо — дори ако човекът, който те е обичал, си е отишъл, — ще ти даде завинаги някаква защита. Тя е в самата ти кожа. По тази причина Куиръл, изпълнен с омраза, алчност и амбиция и споделил душата си с Волдемор, не можеше да те докосне. За него беше агония да пипне човек, белязан с нещо толкова добро.

— И, сър, още едно нещо…

— Само едно ли?

— Как извадих камъка от Огледалото?

— Ааа, радвам се, че ми зададе този въпрос! Това беше една от моите блестящи идеи и, между нас казано, туй вече означава нещо. Виж какво, само някой, който би искал да намери камъка… да го намери, но да не го използва… можеше да го получи. В противен случай само щеше да се види как прави злато или как пие Еликсира на живота. Моят ум изненадва понякога дори и мен самия… А сега — стига с тези въпроси! Предлагам да се заловиш със сладкишите. А! Всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот! На младини имах нещастието да попадна на едно с вкус на бълвоч и оттогава като че ли ми мина апетитът към тях… Но мисля, че ще е безопасно, ако си взема едно хубаво карамелено бобче, какво ще кажеш?

Той се усмихна и мушна в устата си едно златистокафяво бобче. После се задави и каза:

— Уви! Ушна кал!

— Винаги съм казвал, че е откачен — заяви Рон с вид, сякаш е много възхитен от това до каква степен неговият идол е луд.

— Има различни видове смелост — каза Дъмбълдор с усмивка. — Нужна е доста храброст, за да се опълчиш срещу враговете си, но също толкова, за да се опълчиш срещу приятелите си. Затова присъждам десет точки на Невил Лонгботъм.

Бяха се надявали, че Гойл, който беше почти толкова глупав, колкото и зъл, може да бъде изхвърлен, обаче и той премина. Беше жалко, но както каза Рон — не можеш да имаш всичко в живота.

— Значи ще се видим през лятото.

— Надявам се да прекараш… ъъъ… приятна ваканция — каза Хърмаяни, като гледаше подир вуйчо Върнън, смаяна, че някой може да се държи толкова недружелюбно.

— О, непременно! — отговори Хари и те се изненадаха от усмивката, която се разля по лицето му. — Те не знаят, че не ни е позволено да използваме магия у дома. Това лято ще се забавлявам чудесно с Дъдли…

Интересни сайтове:

https://www.pottermore.com/ - сайт, в който може да прочетете повече за Хари и приятелите му, да разберете кой е вашият патронус (моят е червена катерица), да научите дома си (Грифиндор) и дори пръчката ви да ви избере.