„Господари и господарки“ (Вузев) от сър Тери Пратчет

За автора: За пръв път ми е трудно да напиша нещо за някой автор. Не защото няма какво да кажа, а защото, каквото и да споделя, няма да е досатъчно... Роден е в селото Форти Грийн през 1948г. и почива през 2015г. Учи във висше техническо училище. Когато е бил на 13, публикуват първия му разказ в списанието на учебното заведение, а две години по-късно в професионално издание. След това напуска училище и се заема с журналистика. Неговият първи роман „Килимените хора“ е публикуван през 1971 година. Първата книга от поредицата „Светът на Диска“ излиза през 1983 година... Казах накратко какво пишеше в уикипедия, но имам чувството, че не съм споменала нищо. Затова ще ви кажа аз какво мисля. Познавам доста хора, за които книгите му са детински. За тях може и така да е, но аз винаги съм успявала да намеря някакъв по-дълбок смисъл в тях (доста често той е на края). Не знам дали защото наистина има такъв, или защото аз искам да е така, но е факт, че го виждам. Не обвинявам никого, че не може да чете книгите му. Просто това явно не е неговия човек. И все пак смятам, че всеки трябва да опита, трябва да даде шанс на Пратчет и света му.

За книгата: „Господари и господарки“ е четиринайстата книга от поредицата „Светът на Диска“ и е издадена през 1992г. Сюжетът проследява съдбите на Баба Вихронрав, Маграт Чеснова и Леля Ог след събитията от „Вещици в чужбина“.

Ревю: Кралство Ланкър е на хоризонта, едно от най-големите владения по склоновете на Овнерог. А в него ще се срещнете с три жени, не, първо те са вещици, а след това идва всичко останало. Те са Баба Вихронрав, Маграт Чеснова и Леля Ог. О, и котаракът Грибо, разбира се. Есме Вихронрав е от онези хора, които са способни да пронижат и камък с погледа си, а от Гита Ог може да очаквате да се киска високо около някоя маса отрупана със сладкиши докато разказва пикантни вицове и истории. Маграт пък е леко мекошава, е, ако мекушав е човек, готов да развърти меч в едната ръка и брадва в другата. Да не забравяме и сватбата между Маграт и (представете си тук, че Шон Ог оповестява идването му) краля на Ланкър, Верънс. О, и елфите. Но нека този път ги запомним наистина, защото не е много забвно годините да дръпнат килимчето на спомените изпод краката ни. Те са зли, паразити. Взимат всичко, а дават само болка. Ако смятат, че щи им е забавно, биха изпотрошили всичко около себе си, дори това да включва вашите кости. Но не могат да дойдат, ако не ги повикаме. А Баба Вихронрав имаше нещастието да се заеме с младата Диаманда, която притежава неблагоразумието да вика прекрсния народ.

Моето мнение: Две седмици, четиринайсет дни. Толкова ми отне да прочета „Господари и господарки“. За пръв път минава токова време, за да изгълтам книга на Пратчет. За мое голямо съжаление се запознах, така да се каже, с Тери като автор чак след смъртта му. Дълбоко в себе си се надявам, че той седи някъде там със Смърт, говорят си и може би, когато погледнат към нас, се подсмихват, защото, сигурна съм, ще намерят по нещо забавно навсякъде. Докато четях се смях с глас. Изумявах се на героите и съчувствах на злодейте. Сега сигурно ще запитате защо пък ми е да съчувствам на злодейте. Защото създания способни да вземат без да дават, заслужават само съчувствие.

Цитати:

– Естествено! Щото не се е случвало. Важното е, че би могло.Не можеш да кажеш: „Ако туй не се бе случило, щеше да се случи и онуй“, защото не знаеш всичко, което е можело да се случи. Ти си мислиш, че е щяло да бъде хубаво, а откъде знаеш, че е нямало да бъде ужасно? Не бива да дърдориш: „Ех, само ако бях...“ - тъй е лесно да си пожелаеш каквото ще да е. Ама няма да знаеш. Останалото е зад гърба ти. Няма смисъл да умуваш. Затуй не си блъскам главата.

– Гащите на времето... Единият ти Аз тръгва по единия крачол, другият – по втория. И навсякъде кон... континунунууми. Когато бях момче, имаше една-единствена Вселена и толкоз. Тревожехме се само за тварите, които можеха да нахлуят от Тъмничните измерения, но поне имахме тази наша пуста опустяла Вселена и знаехме на какво сме стъпили. Сега се оказва, че проклетиите били милиони. Откриха гнусна котка, дето можеш да си я затвориш в кутия и хем да е жива, хем да е умряла. Или нещо подобно. Само търчат напред-назад и врещят – чудесно, великолепно, ура, ето още един квант. Помоли ги да произнесат свястно заклинание за левитация и почват да те зяпат, все едно ти падат лиги от устата. Трябва да чуеш какво дрънка младият Стибънс. Уж самият аз не съм бил поканил себе си на собствената си сватба. Аз, представяш ли се! (...) Непрестанно дрънка как всичко се случвало едновременно. Сякаш изобщо нямаш избор. Само решаваш в кой крачол да се шмугнеш. Той разправя, че все пак сме се оженили, разбираш ли? Казва, че всико възможно трябвало да се случи. Затуй хиляди мои двойници някъде там не са ставали магьосници, както има хиляди твои двойнички, които са... ами... отговаряли на писмата. Ха! За тях ние сме несбъднатият им живот. Според теб тъй ли трябва да разсъждава един младеж, а? Когато аз се захванах с магьосничеството, старият Сполд Кислоча беше Архиканцлер и ако някой младок беше споменал такава щуротия, щеше да опита жезъла му по гърба си. Ха!

– Не. Личното не е непременно важно. Хората само се заблуждават, че е същото.

– Научила си се значи...

– О, да. Знаеш, че аз никога не пристъпих в твоя кръг. Виждах накъде ще ме поведе. Затуй бях принудена да се уча сама. През целия си живот. По трудния начин. Труден е, ама не колкото лесния. Учех се – от толовете, от джуджетата, от хората, дори от камъчетата. (...) Вървете си. Ти се смяташ за нещо като богиня, госпожо, ама нищичко не си разбрала. Каквото не умира, не живее. Каквото не живее, не може да се промени. Каквото не се променя, не може да се поучи. И най-мъничката твар дето умира в тревата, знае повече от теб. Права си. Вече съм по-стара. Живяла си по-дълго от мен, ама аз съм по-стара от теб. И по-добра. Е,тух не е много тудно госпожо.

– Няма как да знаеш, докато не провериш – обяви Леля Ог собствения си принцип на неопределеността.

– А цената за умението да подковаваш всяка жива твар, дето някой ще ти я доведе... е да подковаваш всяка твар, дето ти я довеждат. Цената да си най-добрият винаги е... че си принуден да бъдеш най-добрият. И ти я плащаш досущ като мен.

Интересни сайтове/връзки:

Terry Pratchett – уебсайтът на Тери Пратчет