Вал за... най-ужасно-прекрасния ден за годината (Blogmas #3)

 Заглавието не е съвсем вярно, понеже всеки, който ме познава, знае че казвам това изречение поне веднъж седмично (дори дневно). А сега да започнем с ужасната част от деня...

Колкото и да не ми харесва да харча пари за нещо различно от книги, днес се наложи да отида да си купя бутуши, защото краката ми се чувстваха като в мини басейнче от няколко дни (колкото и забавно да звучи, всъщност е отвратително, дразнещо и безкрайно досадно). Та... прекарах около три часа в обикаляне на Paradise и, след като пробвах по пет пъти два чифта обувки, стигнах до решение... и тогава видях, че избраните обувки са достатъчно некачествено направени, за да съм сигурна, че ще изкарам с тях не повече от седмица-две. Другите, които бях харесала, не бяха в по-добро състояние. Затова се спуснах в центъра (където по принцип живея и следователно „разходката“ ми до мола е била пълна загуба на време). Обиколих още десетина магазина. Когато най-после харесвах нещо, се оказваше, че в момента нямат никакви бройки от моя номер. След като открих ново ниво на отчаяние (вече беше станало около 14, а бях излезнала в 11), бях готова или да купя първото, което видя, или да ходя с маратонки цяла година. Тогава най-после намерих обувки, които да ми стават, да изглеждат прилично и да не струват, колкото спестяванията ми за Панаира. Добре че намерих нещо, защото тогава имах чувството, че ще припадна. А после трябваше и да се прибера. След още половин час из улиците най-после стигнах до вкъщи. А щом видях часовника, осъзнах, че скоро трябва да излизам. И стигнахме до приятната част от деня...
 От 16 ч. имаше книжна среща в Orange center на Графа, на която аз не пропуснах да отида. Както винаги бях притеснена (притеснявам се от всичко под слънцето и се ужасявам от калинки по неясни за мен самата причини). Но след като се качих до кафето и слезнах долу с намерението да си тръгна, си казах, че съм ужасна страхливка и се върнах горе (този път с асансьора). Всичко мина прекрасно. Два часа (толкова останах преди тактично да ми напомнят тактично, че е тъмно, а на всичкото отгоре имах и домашни) в разговори за книги, Плевен (моят втори дом, където прекарвам летата) и какво ли още не. Срещнах се с Райс от „Четат ли двама“ (които всички обожаваме), Ралица от BloodyRoseRed още няколко book блогъри и не-блогъри (а ако са били, аз не съм разбрала). Бяха страхотни два часа.
 А, когато научих, че „Четат ли двама“ четат блога ми, сигурно шокирано съм зяпала Райс поне минута, докато се осъзная. Та това определено беше един от най-добрите и най-лошите дни в годината ми. Може на 31 декември заедно с нещата, които планирам да прочета догодина, да кача и един пост за най-хубавите/ужасни дни тази година.

 Това е най-дългото каквото-и-да-е, което съм писала от седмици, а смятам сега да направя и едно ревю, а пък утре, ако се наканя, ще пиша за „Фантастичните животни...“ след като ги гледам, така че явно напоследък съм станала дори повече словоохотлива. Та, може би, до по-късно.

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации от този блог

„Сянката на вятъра“ (Изток-Запад) от Карлос Руис Сафон

Изображение
Оказва се доста по-лесно да прочетеш книга, отколкото да напишеш ревю за нея. А що се отнася до „Сянката на вятъра“ на Сафон, трябва да ви кажа, че задачата ми никак не е лесна. Трудно ми е да поставя книгата в точно определен жанр, но може би това е криминаен роман, макар че за мен (и всеки, който я е чел, предполагам) тя е много повече. За авторa: Карлос Руис Сафон е роден през септември 1964 в Барселона, И спания. От малък мечтае да бъде писател. Следва журналистика, но още през първата година му правят предложение за работа в областта на рекламата. Издига се до творчески директор на голяма агенция. От 1993 г. до 2006 г. живее в Лос Анжелис, където работи като сценарист, след което се връща в Барселона. През 1992 г. решава да се откаже от рекламата и да се посвети на литературата. Литературната му кариера започва през 1993 г. с публикацията на серията юношески романи „Мъглата” – „ Принцът на мъглата “, „ Среднощният дворец “, „Септемврийска мъгла“(по-късно обединени в
Прочетете още

„Господари и господарки“ (Вузев) от сър Тери Пратчет

Изображение
За автора: За пръв път ми е трудно да напиша нещо за някой автор. Не защото няма какво да кажа, а защото, каквото и да споделя, няма да е досатъчно... Роден е в селото Форти Грийн през 1948г. и почива през 2015г. Учи във висше техническо училище. Когато е бил на 13, публикуват първия му разказ в списанието на учебното заведение, а две години по-късно в професионално издание. След това напуска училище и се заема с журналистика. Неговият първи роман „Килимените хора“ е публикуван през 1971 година. Първата книга от поредицата „Светът на Диска“ излиза през 1983 година... Казах накратко какво пишеше в уикипедия, но имам чувството, че не съм споменала нищо. Затова ще ви кажа аз какво мисля. Познавам доста хора, за които книгите му са детински. За тях може и така да е, но аз винаги съм успявала да намеря някакъв по-дълбок смисъл в тях (доста често той е на края). Не знам дали защото наистина има такъв, или защото аз искам да е така, но е факт, че го виждам. Не обвинявам никого, че не може д
Прочетете още

Приказката, която най-много ми напомня за зимата (Blogmas #2)

Изображение
 Помня, че първата книжка, която прочетох като малка, беше един сборник с приказки на братя Грим. След това го четох отново и отново, а преди да се науча да чета мама ми казваше да си избера приказка, пак от него, и ми я четеше на глас. Книжката вече на нищо не прилича от толкова четене, но все още си ми е любима.  Помня, винаги молех да ми четат за „Желязната печка“, слабо се сещам за какво се разказваше, но може би братя Грим са ми любимите детски автори наред с Астрид Линдгрен, Джани Родари, братя Мормареви и Роалд Дал.  Ако още не сте се досетили, приказката, която най-много ми напомня за зимата и за Коледа е на братя Грим. А името ѝ е... „Баба Хола“. Всъщност за пръв път чух за тази женица в „Магарешки истории“, ако някой още помни това немско предаване, ако не се лъжа го даваха по GTV. Та така се запознах с добрата баба Хола.  В приказката най-много ми напомня за зимата това, че, когато златното момиче изтърсвало тъй силно дюшека, над света се сипел сняг.
Прочетете още