Честита една годинка!

Честит рожден ден на мен! Или по-точно честит рожден ден на блога! Днес ставаме на годинка.

На 25 май, лето господне 2016 качих първата публикация блога. Това е едно от малкото неща, които съм правила напълно сама, без да се допитвам и да моля за помощ от никого. И сега една година по-късно съм тук и още пиша.

Сега... Да ви кажа и за името – Чело коте книжки. Ами да. Не е особено оригинално. Просто тогава ми се виждаше забавнои смислено, но нямам намерение да го променям за нищо на света.

Може би започнах блога, защото нямах с кого да споделям всички книжни трепети и мисли, затова си казах – аз ще пиша. Който иска ще чете, който не иска – няма.

Отне ми време и да реша как да водя ревютата, как да ги пиша. Предполагам вече всички знаете това – казвам няколко думи за книгата и автора, после пиша за историята, а след това казвам какво мисля. Ако си харесам нещо слагам цитати и връзки към сайтовете на авторите. Обикновено когато пиша за автора се заравям да търся информация в интернет на английски, изчитам я, превеждам я, а после я редактирам. Не винаги казвам всичко, което съм прочела – от някои неща не виждам смисъл и ги прескачам.

Когато си припомня изминалото време, осъзнавам колко много промени живота ме блога. В известен смисъл ме направи по смела. Започнах да се престрашавам да ходя по сбирки на блогъри, влогъри и четящи. Да общувам с другите. Да изразяам мнението си. Запознах се с много и прекрасни хора, намерих приятели. Всичко това е много повече, отколкото очаквах, щом създадох Чело коте кнжки. Това ме и привлече в блогърството първоначално – анонимноста. Но сега не ме страх да кажа – да, ето това аз съм го писала, това мисля аз.

Всъщност не е като и преди да не съм имала блог – но там публикувах снимки на картините ми. Защото това беше друга моя голяма страст – рисуването. Сигурно осем години от живота си съм прекарала в рисуване. Вече това няма същото значение за мен, акто преди, но още понакога размахвам четката и вадя боите.

А сега как започнах да чета... Не знам дали съм „обичйният“ случай или не. Всичко започна още в детската градина -когато се научих да чета. Първите книжки, които прочетох бяха „Червената шапчица“ и „Котенцето Кати“, което и досега помня наизуст. Първата „книга“ беше приказките на братя Грим, дори имам любима – за „Желязната печка“. Първата книга, която ме разплака беше „Каспър, котешкият принц“, а после... После открих телефона на бате. И започна периода, в който не прочитах повече от 5-10 книги годишно. След това на 5 октомври 2014, прочетох „Игра на маски“ на Бени Хюбнер, книга, за която много се дърпах, но добре че мама буквално ми я тикна в ръцете. На следващия ден плаках на книга за втори път – на „Книга за гробището“, която си купих онзи ден от Панаира. Та така започна всичко...

Относно блога, за мен най-голям шок беше, че когато ходех по книжни събития често се случваше хората да са чували за блога ми. Тук искам да благодаря на всички, които ме чете и за тези, които ме познават – благодаря, благодаря, благодаря, че ме търпите! Дори преди месец и нещо се оказа, че мои приятелки са чели блога ми, без дори да осъзнават, че го пиша аз. Голям смях падна.

 Сега. Разбира се какво е рожден ден без изненади? Ето една голяма – местя блога. Няма да изтривам настоящата страница и ще може да намерите всички досегашни постове и на новата, която е paperscat.wordpress.com, промени в постовете няма да има, освен в първият, където се представям, но всичко ново ще бъде качвано директно там. Ето още една зненада – на първи юни, когато за пръв път публикувах ревю, в новата страница на блога ще се появи нещо... ново. Но повече нищо не казвам. Лека нощ и кнжни сънища!