„Червен изгрев“ (Ciela) от Пиърс Браун

За книгата: „Червен изгрев“ е дебютна за автора си (печели наградата дебют с първа книга за автора си в Goodreads) и е първа част от трилогия. През 2014 е издадена в Щатите, а година по-късно е и на българския пазар. Следващата част от трилогията е „Златен син“, издадена през януари 2016 в България. Скоро (до седмица-две надявам се) ще се появи и третата последна част „Morning star“ („Утринна звезда“) по книжарниците.

За автора: Пиърс Браун прекарва детството си да строи крепости и залага капани в горите на шест щата и пустините на два. През 2010 завършва университет и му хрумва шантавата идея да продължи образованието си в училището за магия и вълшебства „Хогуортс“, но уви няма магическа жилка в него. Така че докато опитва да го направи като писател работи като мениджър. Сега живее в Лос Анджелис, където пише истории за космически кораби, магьосници, таласъми и други необикновени неща.

Ревю: Да започваме. В книгата на Пиърс Браун виждаме един вече познат модел на разделение в обществото (не сте забравили „Дивергенти“ и „Игрите на глада“, нали?). Тук хората се делят на цветове като най-висшите и с най-много власт са Златните, а най-отдолу на хранителна верига са Червените. Освен това действието се развива на Марс. Главният герой Дароу е низшеЧервен (в цветовете също понякога има йерархия). Той е миньор от колонията Ликос. НизшеЧервените като него и семейството му вярват, че на повърхността на червената планета няма живот и те ще спомогнат за колонизирането ѝ, като сондират за т.нар. Хелий 3. Но Персефоната показва на Дароу, че това е просто една лъжа. Тя го и предизвиква – да разчупи оковите, да живее за нещо повече. Затова му помагат Танцьора и Синовете на Арес – но всъщност го хвърляте на вълците (... чак сега осъзнавам колко буквално всъщност е това). След дълго време прекарано при един Виолетов – цвета на Ваятелите – Дароу се запознава и със Златни. Той трудно се справя с техния надут висшеЖаргон, но скоро няма значение кой как говори, а само дали ще оживее и спечели една игра, една война, която се води на територията на училището им за живот – Института. Но не забравяйте и да сепазите от боговете на Олимп.

Моето мнение: Уха... Това е... (две минути ръкомахах с ръце, чудейки се какво да напиша). Доообре. На първо място всички в тази книга са напълно откачени. Може би и за това ми харесват толкова.

Любимият ми герой стана Севро, който малко ми напомня на Тирион от „Песен за огън и лед“. Той е същински Маугли – с вълчата си наметка и цялатото това безстрашие. Той е лоялен и прави всичко заради себе си и приятелите си, а не за победа или точки в играта. Най-жестокият и откаченият в цялата книга определено е Чакала. При него има някаква студена пресметливост, а в погледа му се четат убеждения, граничещи с фанатизъм. Тит от друга страна е неконтолируем и първичен. Той не се подчинява на разума, а действа според правилото на по-силния.

Та... Книгата харесах и заради цялата тази история с Марс – друга планета, но без да има пътуване (не си падам по кораби много-много). А и замисълът училището да е като умален модел на Обществото и да подготвя за истинския живот беше страхотен. Дори, трябва да призная, имаше неща в книгата, които не очаквах (винаги, когато започна да чета нещо, си изграждам някакви предположения за края и често те са верни – става все по-трудно да ме изненадат). В действителност имаше обаче и доста неща взаймствани, макар и променени, от груги поредици. Но от друга страна „Игра на тронове“, всъщност за пръв път се появява в „Колелото на времето“, откъдето Мартин го заимства. Но както и да е...

Цитати:

Легендите разказват, че бог Марс бил баща на сълзите, враг на танците и лютнята. За първото съм съгласен. Но ние в колонията Ликос, една от първите колонии под повърхността на Марс, сме хора, които обичат песните, танците и семействата. Плюем на тази легенда и сами създаваме свое право по рождение. Това е единствената съпротива, която можем да си позволим, срещу управляващото ни Общество. Така не сме съвсем безгръбначни. На него не му пука, че пеем и танцуваме, стига послушно да копаем, стига да подготвяме планетата за него. Но все пак, за да ни напомни къде ни е мястото, има един танц и една песен, за които присъдата е смъртно наказание.

- Златните танцуват по двойки, Обсидиановите – по тройки, Сивите – по дузини – обясняваше ми той. - Ние танцуваме сами, защото Пъклолазите сондират сам-сами. Момчето става мъж сам-само.

Когато пристигам на Мегдана, половината кланове са вече пияни. Освен че сме танцьори, ние сме и пияници. Тенекетата не ни закачат. Обесете човек без основание, и в общи линии може и да се понадигне брожение. Ама само пробвайте да ни натресете трезвеност, и така ще ви разпарчатосаме, че после цял месец има да събирате парчетата. Ео смята, че гренделът – гъбичката, кото дестилираме, не произхожда от Марс и е била присъдена тук, за да ни направи роби на пиячката. Вечно повдига въпроса, когато майка ми забърка нова доза, а обикновено в отговор майка ми удря една глътка и заявява: „По-добре пиячката да ми е господар, отколкото някой мъж. Сладки са тея вериги!“

- Той е луд, ще видиш някой ден. Луд, с бляскав ум и благороден, Нарол е най-добрият от братята ми – каза веднъж баща ми.

А сега е само последният.

Странното е, че само едно племе си има представа какво се случва. И то не е нашето. Не е и на Антония. Не е и Титовото, адски ясно. Това е племето на Севро и съм почти сигурен, че той е единствения му член, ако досега не е осиновил вълци.

Интересни сайтове/връзки:

Red Rising Book – сайтът, където може да научите повече за книгите.

Pierce Brown - сайтът, където може да научите повече за автора.